Бургаският поет, писател и общественик Недялко Йорданов, известен в цялата страна, разказа романтичен спомен за 53 годишнината от сватбата му с неговата любима – актрисата Ивана Джеджева.

„Днес 21 февруари се навършват точно 53 години от нашата сватба с Ивана. Едва ли има друга такава сватба. Взехме влака от Бургас за Айтос и се разписахме в една канцелария, тъй като общината беше в ремонт. Обядвахме шкембе чорба в една кръчмичка и от книжарицата си купих случайно останал екземпляр от новата си книжка. После почерпихме в купето за Бургас пътниците, които ни поздравиха. Бяхме облечени в две съвършено нови кожухчета, купени нелегално от Слънчев бряг. С тези кожухчета изкарахме още 20 години.

Било ли е... Ето ни на снимката на айтоската уличка, току що бракувани.“, написа той. И публикува:

ЗЛАТНА СВАТБА

Златно време наистина... Хващаме влака...

Оня влак там за Айтос... „Нелегалният“ град...

Но Съветът – в ремонт... Една лелка ни чака...

И ни удря в паспорта на всеки – печат.

Три бюра... Канцелария... Двете другите лелки

честитят... Ние черпим... Бонбони... Коняк...

Към четирсет годишни... За нас – дъртофелки...

А пък ние... С кожухчета... От Слънчев бряг...

Бяхме взели на заем... И ги купихме... Тайно

от един свой човек... Те – за износ... На склад.

После двайсет години ги носехме трайно.

Никой няма такива във целия град.

Февруарското слънце е съвсем благосклонно.

Общо взето е топличко... Ясно небе...

Ресторантчето... Влизаме вече законно...

И поръчваме супичка от любимо шкембе.

Една малка книжарничка... И каква изненада!

В нея моята книжка... Но един само брой.

Струва трийсет стотинки... Давам лев за награда...

А книжарката вика след мен гневно : „Стооой!“

Строго време... Не може такива бакшиши!

И ми връща стотинки... Умирам от срам.

Как да кажа, че аз съм... този, който... я пише.

И че тази до мене е във книгата там.

После влакът обратно... Осем души в купето...

Черпим... С лукчета... Всички се радват със нас.

А пък после театъра... И така общо взето

ни приема враждебния още Бургас.

И години... Години... Какво не се случи.

Да не вярваш... Изминал е половината век...

На какво те научих?.. На какво ме научи?

Уж сме двама... А всъщност сме един май човек...

Невъзможно е вече да го скъсаш на части.

Ако все пак се случи... Ще се случи... Добре!

Аз, разбира се, знам... Но е рано... За щастие...

Няма спор! Първо моята част ще умре.

Леле колко си гневна от това, че го пиша.

Май, че сбърках... Но нека остане така.

Аз чрез теб ще живея и чрез тебе ще дишам...

Хайде мир! Дай целувка!.. Не щеш?.. Дай ръка!

Туй е златната сватба... Със два пръстени златни.

От баща ми... От баба ти... Все така налице.

А сега да се върнем поне днеска обратно...

С една обща душа... С едно общо сърце...