В едноименния филм „Топло“ на режисьора Владимир Янчев пенсионираният инженер Снегов трагикомично се провиква „Варвари, какво правите!?“ докато наетата „частна бригада майстори“ пробива дупки, за да прокара тръби за парно, жертва, на което пробиване става гипсовият таван с възрожденски сюжети на Снегов.

В същия комичен тон е и ответната реплика на майсторите, които казват „Грешка! Ше я опраиме!“. И докато тези кадри, които малко по-късно в лентата ще се преобразят в стрелящия с пищов Снегов, съдържат вложен комизъм, то нещото, което може да се изведе, оставяйки всичко друго на заден план, е репликата на: „Варвари, какво правите!?“. Защото тази реплика, поставена извън комичния контекст на филма, съдържа едно реторично питане, което би могло да бъде употребено в доста различни ситуации.

В една кошмарна нощ в Пловдив, който трябва да бъде Европейска столица на културата, бяха изпепели четири културно-исторически ценности, вдъхновили Димитър Димов да напише своя роман „Тютюн“ – старите тютюневи складове. И докато се надяваме държавното обвинение да си свърши работата, а във въздуха се носи тежката миризма на нафта, то въпросното се случило и сенките край него няма просто да заемат място в ежедневния информационен бюлетин на прокуратурата, а ще се окажат един от моментите, когато една България казва сбогом на друга България.

Два от складовете, които изгоряха, са били дарение на града от един от тези, които бихме могли да наречем „строители на съвременна България“ – известният със своята благотворителност Димитър Кудоглу. Неговото име, редом с имената на друг велик българин като Александър Георгиев-Коджакафалията, са имената на всички онези хора, за които Атанас Буров е писал следните редове: „Ние се гордеехме, че в младата България, с български капитали, с български инженери, с български работници ние направихме пристанища, направихме железници, създадохме материалната култура на България.“. Хората, които освен за своето съвремие, обръщат внимание и за своето потомство – даряват средства за образование и научни изследвания, строят болници, домове за изоставени деца и старчески домове, училища, разгръщат същинска мрежа от благотворителна дейност. И оставят на потомството си, на България – сгради с уникална архитектура, които носят запазен един дух на времето, към когото уж всички се стремят, но никой не иска да поеме неговите отговорности.

И докато наследството на Кудоглу потъва в пламъците на пожара, заедно с него потъва и собствената ни историческа памет. В своите трудове Едмънд Бърк е посочил, че хората, които не обръщат поглед към предците си, никога не ще помислят за своето потомство. Идеята за наследяване осигурява надежден принцип за съхранение и надежден принцип за приемственост, без изобщо да изключва принципа на подобрението. Тя оставя придобитото непокътнато, но и гарантира това, което придобива. Дали изобщо тези думи имат значение за тези, които по отношение на историческите ценности, изглежда имат същото възприятие, каквото имат и джихадистите от ДАЕШ, които съсипаха кръстоносната крепост Крак дьо Шавелие, унищожиха древната Палмира и изгориха безценни литературни шедьоври в библиотеката в Мосул, където по всяка вероятност е миришело на същата тази нафта, чиято смрад се е носила докато огънят е поглъщал тютюневите складове. Е, сега със сух административен език сградите ще бъдат обявени за опасни, а на тяхно място ще се появи „многофункционална сграда с офиси, хотел и бизнес апартаменти, общежития, хранителен магазин и подземен паркинг“. Или казино. Или дискотека. Важното е, че злите фризове ще ги няма и така желаещите ще могат спокойно да влязат с багерите с експресност, на която биха завидели дори и рушащите статуите на асирийските крилати лъвове джихадисти. Защото разлика няма – безпросветната религиозна войнственост явно е напълно аналогична на безпросветното елементарно печалбарство. Жалко, че неговите трубадури ги е нямало в Дрезден след края на Втората световна война, за да кажат на германците да не си хабят да възстановяват уникалната архитектура, а вместо това да минат всичко с един булдозер, да направят и те армада „многофункционални сгради“ и някоя друга дискотека, да сложат по един анцуг и позлатен ланец, и да „наклонят капата“, както казваше Калоянчев в „Бай Ганьо“(келепир има, бай Иречек, келепир...).

Защото в Пловдив не бяха опожарени просто някакви сгради, регулирани по ЗУТ, а беше опожарена собствената ни историческа памет – това колективно чувство, което ни дава самоопределение като народ и една характерна за нас културна принадлежност, нещото, което независимо духът на едно или друго време, остава неизкоренимо. Това, което може би ще остане трайно, независимо че „строителите на съвременна България“ бяха заменени от „рушителите на съвременна България“, защото неговата приемственост е надживяла и може би по-тежки и по-безпросветни времена от днешното и да се надяваме – ще надживее и това.