Трудолюбието на българина е мит. Сънародниците ни работят здраво, само когато не са в България. Там не е проблем, че работят по 12 часа нещо, за което не са учили, защото за месец бране на портокали, дипломираната учителка ще спечели толкова, колкото за два месеца в класната стая.

В България свободни позиции има, но не и работници за тях. Това сочи анализ на Агенцията по труда. Според данните около 500 работни места остават незаети повече от три месеца.

В същото време хиляди българи са на трудовата борса. Само от началото на годината в бюрата по труда са се регистрирали над 128 000 души.

"Този параграф 22 не е от вчера и скоро няма да приключи, защото се подхранва и от двете страни" , пише "Монитор“.

Проблемът е, че от очакванията на работодателите и на работниците са съвършено различни.

Така например бизнесът очаква квалифицирани и опитни служители, на които е готов да даде малки заплати.

Работниците пък очакват високи заплати, а възможностите им често свършват единствено до дипломите от университети.

Работодателите се оплакват от две неща – кандидатите или имат нереалистични очаквания, или нямат опит. В повечето случаи под "нереалистични“ очаквания се има предвид заплащане около 1000 лв.

Това е възнаграждение, което фирмите рядко са склонни да дадат, дори на квалифицирани хора с опит. Аргументът в тези случаи е, че или сме в криза, или фирмата няма толкова работа, че да си позволи да плаща високи заплати.

Когато кандидатът няма опит, работодателят или не го наема, ли пък го наема на ниска заплата.

Ако пък кандидатите имат реалистични очаквания и се съгласят да работят на ниски заплати въпреки високата си квалификация, са обречени да работят без възнагражденията им да се вдигат.

След година – две трети от тези хора напускат и колелото се завърта отново.